НОВИНИ
 

Стюарт Олсън – от Пловдив и Луковит, през Сиатъл, до националния отбор на България

27.07.2019 13:17
Стюарт Олсън – от Пловдив и Луковит, през Сиатъл, до националния отбор на България

Да получаваш удари от съдбата до 15-годишна възраст, но не само да устояваш, а философски да ги преминаваш, да ги прескачаш и да ставаш по-силен.

 

Тази история не е за хора с нежни сърца.

 

Срещам се със Стюарт Олсън в хотела на националния отбор на България по баскетбол на колички в Габрово. Уговорката ни се е разтеглила във времето, като дори сега, след първата контрола на тима ни от подготовката за дебюта му в Европейско първенство, Стюарт закъснява малко.

 

Появява се обаче усмихнат, след като всичките му съотборници вече са вечеряли и се нижат един след друг със закачки покрай нас. „Стюарт, кажи нещо хубаво и за мен“, подхвърля капитанът на тима ни Николай Ваклинов. „Обичам те, Стю“, смее се до него съотборникът им Георги Иванов.

 

Репликите на двамата показват, че Олсън вече е приет от тези момчета с трудни съдби, но мъжки сърца.

 

„Ооо, приемаме го, разбира се. Той ни учи на много неща. Има повече опит от нас, показва ни някои елементи и тънкости в баскетбола на колички. Даже предложи един вид защита, която сега пробваме“, споделя Александър Попов.

 

Самият Стюарт признава, че при второто си включване в отбора се чувства много по-добре. Миналата година той бе част от отбора на София Балкан, с който спечели първата Купа на България по баскетбол на колички, а след това участва и в контролите на националния отбор с Гърция и Кипър.

 

„Първата година се постарах да опозная хората. Опитвах се да не говоря много, да не правя много. Просто да си намеря мястото в отбора. Тази година, мисля, че имам много повече какво да кажа. Така че говоря повече, подкрепям повече останалите. Все пак съм гост. Аз идвам веднъж годишно, докато останалите постоянно са заедно. Опитвам се да не прекрачвам границите. Но същевременно се опитвам да помагам, защото съм играл 8 години. В отбора има хора, които също са играли толкова време, но аз имам опит на по-високо ниво баскетбол в САЩ. Но мога да кажа, че вече имам приятели в отбора. Приятел е този, с когото можеш да се шегуваш и който може да се шегува с теб без никой да се разсърди след това.“

 

Дебютът на голям баскетболен форум, каквото е едно Европейско първенство, пък било то и в Дивизия С, е голямо вълнение за всички 12 момчета в отбора, а също и за щаба – старши треньора Владимир Искров, помощничката му Маргарита Маринкова, привлечена към каузата в последния момент, мениджърите Мариян Маринов и Ваклин Ваклинов. Олсън не прави изключение. „Винаги се притеснявам за мачовете. Този път обаче имам добро усещане. Защото, всъщност няма значение какво ще се случи. Този отбор е само на две-три години. Самият факт, че сме на Европейско е важен и трябва да се наслаждаваме на този факт. Без значение дали печелим, или губим – това в края няма голямо значение. По-важно е да се насладим на натрупания опит, да се поучим. Защото, ако погледнем страни като Великобритания, като САЩ, още много други – те имат национални отбори от години. Там всичко е много професионално, тренират здраво, влагат огромни средства. Ние сме отбор на две години. Нямаме какво да губим. Трябва да се забавляваме“, казва философски българинът с американски паспорт.

 

Историята на Стюарт може да развълнува и онези с най-каменните сърца. Роден е в България, в Пловдив. Никога не среща родителите си, които го изоставят в дом за деца още при раждането. До 7-годишна възраст е в дома в родния си град, след което го местят в подобно учреждение в Луковит, където остава още 7-8 години.

 

По рождение е с малформации на краката, като още докато е в домовете го подлагат на няколко операции. „Тук съм преживял от 15 до 20 операции. Седем години, операция след операция“, спомня си Стюарт, чието рождено име е Стоил.

 

И в хармония с името си, той устоява.

 

През 1995 г. американско семейство го осиновява и се мести в САЩ. „Майка ми ми каза тогава: „Няма начин да останеш в инвалидна количка. Ще ти оправим краката. Ти ще ходиш! Нямаш извинение да останеш в количка.“ Веднага след като отидохме в САЩ отидохме на преглед. Лекарите обаче ме прегледаха и казаха, че не могат да спасят краката ми. Трябваше да ги ампутират. Тогава разбирах откъслечно това, което ми казват, но в никакъв случай не разбирах всичко. Повярвах на родителите си в избора им, който направиха за мен. Не разбирах на 100% какво означава да ги ампутират, не знаех до къде ще ги ампутират. Бях на 15 години. Сега, като погледна назад, смятам, че това е най-доброто решение в живота ми. Не мисля, че бих искал да премина през процеса на възстановяване – нови операции всяка година, с които да се опитват да ги възстановят. Напротив – много съм щастлив, че ги ампутираха и че сложих протезите. Тогава бях на 16, направиха ми трите операции в рамките на един ден. Ампутираха единия крак над коляното, другия – около глезена, а единия го счупиха и наместиха отново. Всичко се случи в рамките на един ден, а след три дни ме изписаха. А след това започна един общ процес – учех английски, учех се да вървя и бях в гимназията. Всичко това се случваше в гимназията, случваше се наистина бързо“, разказва баскетболистът от националния отбор.

 

След това продължава образованието си в областта на Европейските изследвания. „Не избрах тази специалност, защото ми липсваше Европа, а защото беше по-лесно. Исках да се измъкна колкото се може по-бързо от колежа, не ми се учеше особено. После ме взеха на държавна работа, занимавам се с проследяването на правилното рециклиране на компютри.“

 

Стюарт разказва, че в САЩ първенството по баскетбол на колички е разделено на три лиги. На най-високото ниво се състезават най-добрите атлети. „Много от играчите там са били в колежа и са тренирали по пет дни в седмицата. Наистина са добри в това“, разкрива българският национал.

 

В страната има още една лига, която е доста конкурентна. „Бих казал, че нашият отбор – на България, би паснал във втора лига в САЩ. В елита всеки знае какво прави на терена. Това е почти като професионална лига, само че не ни плащат. Всички си имаме професии, всеки си плаща от джоба, за да ходи на турнири и т.н. Но нивото е лудо, наистина конкуренцията е огромна.“

 

В трета лига играят всички, които искат тепърва да се научат, или поне да се пораздвижат малко. Това е началото на пътя за всеки.

 

 

 

Олсън се състезава за Сиатъл Соникс на колички в Първа Дивизия. Клубът му е сред големите в страната и има подразделения както в елита, така и в III Дивизия, а също отбор при дамите и при подрастващите. В отбора в Първа Дивизия се състезават само 8 баскетболисти. „Останалите, онези в третодивизионния ни отбор, няма да се наслаждават на играта с нас. Ние сме просто по-силни и те ще се отегчат“, разказва Стюарт. Отборът им е в елита от 3-4 години. Миналия сезон Сиатъл се класира 12-ти от общо 24 отбора в дивизията (още толкова отбора има във Втора лига и около 15-16 са в Трета).

 

„Миналата година най-добрият ни играч беше контузен и трябваше да се откажем от участието във финалния общонационален турнир. Решихме да не харчим пари, защото всеки човек от отбора си плаща по около 1000 долара, за да участваме. Плащаме си самолета, хотела, храната. Опитваме се да намираме и спонсори, но е трудно и не винаги успяваме.

 

В САЩ първенството е разделено на турнири, но не играем срещу всички отбори. Отборите от Западното крайбрежие не играят срещу тези от Източното. Много е скъпо. Накрая има един комитет, който разглежда всички резултати и решава "Сиатъл е на 11-то или 12-то място". В края на сезона най-добрите 16 отбора се класират на национални финали.“  

 

Заниманията със Сиатъл Соникс се оказват недостатъчни за българина. Той често пътува и участва в надпревари с отбор в Канада, които са на по-ниско техническо и състезателно ниво, но са безценен опит. „Те са нещо като D-League в НБА, използва се, за да се учат хората да играят. Там например в игра могат да са играчи със сумарно 17 точки, а не както е по правилник – 14.* Там не правят подбор, не търсят много високи хора, просто искат всички да играят“, казва Олсън.

 

Той си припомня, че попада в баскетбола на колички донякъде насила, донякъде случайно. „Преди 8 години, се видях с един приятел и той ми каза, че според него няма причина да не играя баскетбол. Но аз отказах, все пак бях с ампутирани крака. Мисълта за това обаче продължаваше да ме преследва и реших да опитам. Първо отидох да гледам един турнир и до днес не мога да си обясня как стана така, че го играя. Защото, когато започнах, бях много зле. Бях толкова зле, че поисках моментално да си тръгна. Но просто не можех, въпреки че първите 2-3 години бях много зле. Отборът ни беше голям, аз се учех и не се налагаше да правя много неща. През август ще станат 9 години, откакто играя и това е чудесен опит. С протезите трябва да съм активен, не мога просто да не правя нищо. А с баскетбола мога да тренирам, три часа бутане на количката, пада голямо потене. И всеки път, когато помръднеш количката, нещо в играта се променя. Невероятно е! Опитвал съм да играя тенис, но ми беше скучно. Към момента само ските са ми предизвикателство“, признава Олсън.

 

Случайност и стечение на обстоятелствата е и връзката му с баскетбола на колички в България и попадането му в националния отбор. Помага му връзката на сестра му, също осиновена от американското му семейство от дома в Луковит, с приятелката им Мария Петрова.

„Сестра ми беше на гости на Мария, а три дни по-късно пристигнах и аз. Това беше преди 3-4 години. Мария ми каза, че тук има баскетболен отбор. Не бях дошъл да играя баскетбол, бях на ваканция, пътувах. Но тя ми каза, че имат тренировка в сряда вечер и отидохме. Дадоха ми количка и поиграхме час-час и половина. Българският ми тогава не беше много добър и не говорихме много. Попитах Георги дали има национален отбор и той отговори „Не, все още не”. Сприятелихме се във Фейсбук, пишехме си от време на време и преди около две години и половина той ми писа, че вече има национален отбор и им предстои турнир.“ Стюарт се присъединява към София Балкан, с който в Габрово печели първата Купа на България в този спорт. После играе с националния отбор в Гърция и оставя отлични впечатления с уменията си. „Той прави невероятни неща. На първата тренировка почти направи пълно кълбо с количката. Подскача, движи се на едно колело“, разказва мениджърът на тима Ваклин Ваклинов, който е неизменно до отбора ни. Самият Стюарт гледа на това като на приключение: „Обичам да пътувам, затова за мен нямаше причина да не дойда да играя тук. Първият път сам си платих всичко. Все пак никой не ме познаваше, трябваше да се докажа.“

 

Олсън е мотивация за всички – и играчи, и щаб, и ръководители, и фенове. Заел се е да откаже една от младите надежди на тима ни Алберто Иванов, който играе в Турция, от някои вредни навици. Все още не знае целия химн на България, но обещава до 30 юли да пее наравно с всички останали от отбора ни преди дебюта на Европейското първенство срещу Унгария. „Но всъщност аз дори не знам американския химн. Вероятно трябва да науча целия текст на българския, той е наистина красив. Американският звучи доста заплашителен, от него лъха военна настройка“, казва националът.

 

Най-възхитителен е краят на разговора ни. Не мога да повярвам, че след всичко, случило му се в първите 15 години от живота му в България, той остава позитивно настроен, благ и едва ли не благодарен. „Равносметката ми е, че бях осиновен и животът ми е страхотен. Нямам причина да се сърдя за нищо. Не съм особено патриотично настроен. Бях твърде малък, за да обичам България прекалено силно. А отидох в САЩ твърде късно, за да заобичам страната прекалено силно. Харесвам и България, и Америка, роден съм в едната страна, живея в другата. Но това е просто страна, където живея. И обичам баскетбола. Не смятам, че трябва да съм сърдит заради това, че съм бил в дом за сираци. Животът е прекалено кратък, раздадени са ни определени карти и ние трябва да играем с тях. Нямам намерение да се оплаквам, че картите ми са по-слаби от твоите. Аз просто играя с това, с което разполагам. Бях достатъчно голям късметлия, че ме осиновиха, много хора нямаха моя късмет. Чувствам се късметлия, на този етап от живота си съм щастлив от всичко. Никога не съм си мислел, че трябва да съм гневен, разочарован, или пък никога повече да не стъпвам в България. Всъщност колкото повече се връщам, толкова повече ми се пътува до България“, казва Стюарт Олсън.

 

Разделяме се усмивка. А в мен остава усещане за едни много, много позитивни и вдъхновяващи 20 минути, прекарани с човек, който с усмивката си и ведрото си отношение към живота и света може да променя съдбите на околните и да вдъхва надежда.

 

*В баскетбола на колички всеки играч, в зависимост от увреждането си, получава точки от 1 до 4,5. На терена в различните първенства за един отбор може да излезе петица с точно определен брой точки. В България разрешеният сбор точки е 15,5. За Европейското първенство този лимит е 14 точки.

 

Текст и снимки: Елена Бойчинова и личен архив




1 2 3 4 5 ... 69 »


Галерия
www.fiba.basketball